Господи, уморих се да се спъвам в моя мрак

Отец Харалампос Паподопулос

Онзи ден се срещнах един старец, който много обичам.

– Видя ли някога Христос, геронда? – го попитах.

– Да, отче мой – призна той  срамежливо.

– Как изглежда, геронда?

– Както в Евангелията, отче мой, чист, благ , простодушен и достъпен.

– И кога стана  това? – бе  следващият незабавен и изпълнен с удивление въпрос.

– Когато обикнах много, без да очаквам нищо, отче мой – прошепна старецът с наведени очи, които вече се бяха изпълнили с любовни сълзи към Христос. – Опразних се като човек и се изпълних с Христос. Дадох всичко и не взех нищо. Той идва тогава, когато Му се уподобиш”.

Този израз: „Христос идва, когато Му се уподобиш”  се покатери по най-труднопроходимите пътеки  на сърцето ми и влезе в мен. Да, любовта. Онази, която знае да се жертва и да губи. Да дава всичко без да държи сметка. Онази, която умира, за да живее другият. Който бива предадена, разпната, но прощава. Която знае да казва и да го прави: „вземи моя Рай и ми дай твоя ад”.

***

Чрез постоянни загуби и неуспехи се научих да разпознавам присъствието на Бога в най-незначимите и всекидневни неща. Ето, както когато си тъжен и получиш съобщение на мобилният ти телефон: „Как си? Добре ли си?” – това е едно „богоявление”.

***

Господи, чуваш ли ме? Жадувам Твоята Светлина, уморих се да се спъвам в моя мрак.

***

Когато имаме тежки изпитания, Бог не стои отсреща, а е заедно с нас. И Той страда с нашите мъки. Разпва се повторно, за да ни избави. Бог не стои срещу нас в  нашата болка, а до нас и заедно с нас в страданието ни. Нека го разберем, Христос ще слезе в нашия ад, колкото и пъти и да се наложи, за да ни постави в Неговия Рай.

Когато Бог и твоето „спасение” се превръщат в тревога и вманиачаване, тогава няма да имаш никакво духовно преживяване. Когато тревожно очакваш нещо, то просто не се случва. Когато вманиачено преследваш нещо, то постоянно ти се изплъзва, като съпротива. Св. Порфирий казваше: „Бой се от съпротивата на твоето скришно аз. Независимо дали махаш с ръце или си спокоен, реката рано или късно ще те отведе в морето. Не прави нищо и и просто се остави на течението”. Да, но ние всичко искаме да контролираме! Е, именно тогава всичко ни се изплъзва.

***

Божията благодат е пъстра и радостна окраска и „клин”  върху всекидневно предвидимото тъмно платно на душата ни.

***

Бог не се радва на  „съвършенството”, а на  искреността ни.

***

Има моменти, в които не зная дали аз търся Бога или Той ме преследва.  Тръгвам да Му се изплъзна и все някак си ме намира. Във всеки случай,  каквото и да става, въпросът е един –  да Му позволя накрая да ме победи.

***

Бог не спира само до делата ни, а гледа в сърцето ни, и тогава нашата надежда не се крие в това, което сме постигнали или успели, а в онова, което по-дълбоко  закопняхме, дори  да не сме го постигнали. Защото накрая Бог ще съди копнежите и въжделенията ни.

***

Когато молиш Бога за нещо, казвай и  го забравяй. Не го превръщай в цел, в тревога, фикс идея, не фокусирай живота си  в него. Казваш го, оставяш го, забравяш го и то идва ако, доколкото и когато трябва.

***

Битката с Бога

Какво е молитвата? Викове и писъци от нашия най-дълбок ад.

***

Молитвата като среща с живия Бог започва, когато запълзиш на пода.

***

Да те боли, да плачеш, вътрешността ти да вие и да ходи по ръба на отчаянието, а ти да казваш „Слава Тебе, Боже!”. Не знаеш какво чудо е това! Каква сила, какво благословение! Едно „Слава Тебе, Боже!” в ада е като хиляди молитви в Рая.

***

Нека се молим с простота, без пресмятания и очаквания. Да не очакваме нищо. Просто да се молим със сърце, без цели и сметки. Нека  помним опита на светците, че в живота Божиите дарове идват, когато спрем да ги очакваме. Когато „егото” забрави своята цел. Очакването уморява връзката, настояването я смазва, а любящото оставяне я избавя и спасява.

***

В крайна сметка във  връзката с Бога ме успокоява това, че не е нужно да Му обяснявам нищо, много пъти дори да не Му говоря. Той разбира напълно нашето безсилно мълчание.  В такива обстоятелства на живота ни молитвата става гласни и съгласни, срички и изречения, и Неговото присъствие просто се преживява като неизказан опит.

***

Молитвата я научихме в „ада”.

***

Превърни скръбта в молитва, а ако не можеш, не прави нищо, прекръсти се и заспи. Колкото и дълга да ти се стори нощта,  ще дойде утрото.

***

Молитвата означава да стоиш гол пред Бога. Научи се да Го търсиш без нищо да очакваш, освен Неговото любовно присъствие. В любовта не търсиш, само живееш.

***

Ще дойдат дни, часове и моменти, в които ще се чувстваме безсилни да се помолим. Уморени да застанем пред Бога и да прошепнем познатите ни молитви.  Навярно тогава, когато вече няма  никакво усилие от наша страна и не можем да утвърдим себе си с никое наше индивидуално завоевание, добродетел и постижение, е дошъл часът, в който благодатта ще ни изпълни. Има такива моменти, в които се ражда нещо искрено и истинно между нас и Бога, когато сме рухнали и смачкани, когато се чувстваме безсилни в нашия крах. При това да не забравяме, че молитвата често се изразява като дълбоко мълчание пред нашето собствено безсилие и великото човеколюбие на Бога.

***

Да можеш да останеш човек, когато се отнасят толкова нечовешки с  теб, това прилича на дълбока молитва.

***

Погрешно смятаме, че молитвата трябва да става само пред иконостаса, с тамян и броеница.  Несъмнено това е нейна главна форма и изразяване, но не  единствената. И това е така, защото молитвата е връзка, общение, дълбоко усещане за присъствието на Бога във всичко и всички. Не я намираш, тя те намира, не я създаваш, тя се ражда в теб като душевен устрем и откриване.

Когато почувстваш разположение към молитва – това дълбоко движение на сърцето ти да говориш с Него, остани там, прав, седнал, легнал, в колата, в офиса, у дома, в градината,  в морето, където и да се намираш.  Остани там, в усещането за Неговото присъствие и изтощи себе си в общение с Него.  Както казва старецът Софроний Сахаров: „Всяка дума, всяко положение на тялото, в което умът и сърцето се съединяват в живот в помнене на Бога, не трябва да се променя, докато умът, сърцето и тялото не се изтощят”.

Превод: Константин Константинов

Из книгата на о. Харалампос Пападопулос „Мисли“