Изследвайки човешката история, човек констатира, че не е имало време, епоха и исторически период, в който празникът и тържеството да са отсъствали от живота на хората. Времето, което ни тласка към смъртта, е изпъстрено с различни празници, за да отговори на дълбоката душевна нужда на човека от радост и веселие в живота.

Древните елини казвали, че животът без празници прилича на дълъг път без странноприемници. По-късно отците на Църквата възприели това виждане, вярвайки, че човешкият живот, който не е изпъстрен с празници, е банален и тежък. Уморителен и безутешен. Един изморителен и безутешен живот.

Църквата отговаря именно на тази дълбока екзистенциална нужда на човека, като установява годишния празничнен кръг, където чрез радостта и празненството се опитва да предаде Богооткровението в личността на Иисус Христос.

Празникът Рождество Христово, който е един от двата най-значими празници в християнския календар (другият е Възкресение Христово), идва по неповторим тържествен начин да предаде най-радостната вест, чута някога на земята, че Бог стана Човек. Нещо, което превъзмогва тясната логика, но разширява сърцето на човека.

Ще се опитаме да разгледаме този велик празник с почитание и свещено чувство, за да видим какво може да ни даде фактът, че недостъпният Бог става достъпен и напълно близък за нас, човеците. Какво може да означава за един човек това, че Бог вече не обитава високо на небето, а в неговото сърце?

Тук ще използваме един удивителен текст на Ставрос Зумбулакис – духовна личност, представител на съвременната новогръцка литература,  вярващ и църковен човек, който в конкретния текст под заглавие „Понизи Себе Си. . .” показва по уникален начин кеносиса (понизяването) на Бога в личността на Христос с цел изкуплението на човешкия род.

Авторът на текста пише:

„Единият и единствен Бог, Създателят на света, се яви на земята и живя между людете (Варух 3:38), роди се и живя в праха и калта на Палестина, Човек сред човеците. . .”.

Коментирайки по-горната мисъл на С. Зумбулакис, можем да кажем, че християнството носи един от най-големите скандали в историята на човешката мисъл и съзнание, явявайки недостъпния и всемогъщ Бог на историята не просто като снизхождащ към човека, а Той Самият става Човек, нагърбвайки се със спасението на света. Често си мисля колко много ние, хората, дори и църковните, се затрудняваме да доближим и да слезем на равнището на другия човек. Колко много се задоволяваме с думи и нравствени проповеди, с увещания, в които няма състрадание, смирение и загриженост. Как експлоатираме положението на силен спрямо нашия слаб и страдащ ближен.

В древност и във всички религиозни традиции на древните народи Бог е далечен. Недостъпен. В много традиции дори не се споменава името Му. Той е хладно затворен в себе си, търсейки признание, култ и почести. Винаги стои на разстояние от човека,  никога не става близък. А колко повече състрадаващ.

В християнското богословие на Откровението Бог не само не стои далеч от Своето миросъздание и неговия венец – човека, а се въплъщава. Приема човека, признавайки неговото безсилие, крах и недостатъчност. Възпълва Закона, давайки Своята благодат. Умира, за да живее човекът. Чрез Христовата жертва човешката личност става толкова свещена, колкото никога досега; ако Бог умира и се разпва заради нея, тогава разбираме ценността на човешкото съществуване.

Но буржоазният (градският)  свят не може да приеме, че неговият Бог, Този, Който идва като негов Изкупител, се ражда като незначителен човек, в ясли с животни. От една страна се срамува, а от друга чувства вина. Затова какво прави? Облича и украсява Христос, Света Богородица, яслите, с една светска слава, която според него подхожда на Бога. С други думи с нещо, което не е имало през онази нощ на Христовото Рождение. Това е така, защото светът не издържа смирението, тъй като се е очаровал от суетната слава. Вярва в силата и налагането, но в лицето на немощния Младенец, а и по-късно на кроткия и мирен Иисус, не може да разпознае Бога.

Същото безсилие проявяваме днес и ние, които искаме да се наричаме християни, след като се затрудняваме невероятно много да приемем смирението като жизнено състояние. Докато казваме, че вярваме в Христос, в същия момент показваме, че сме следовници на силата и властта, на налагането и господството.

Рождението на Христос има всички тези елементи, които откриват Неговия тропос; опразването от слава и почести; смирение, простота, бездомност. Христос е чужд за културата и цивилизацията от този свят. Затова буржоазният (градският) свят и неговата пълна с комплекси цивилизация не Го приема.

Напротив, пастирите с простота и първична чистота, животните с древна невинност, Ангелите със славословие и влъхвите от Изток с липса на всякаква религиозна изключителност, са светът, който приема Младенеца във Витлеем. Свят на простота, вътрешна искреност и автентичност.

Също така нещо друго, което заслужава нашето внимание, е, че Бог се явява във всекидневния живот на хората. Той доближава простите и всекидневни неща. Незначителните прави значителни, така че целият живот на човека става свещен и непосредствен за Божието присъствие.

С раждането на Христос за първи път в историята влиза празникът на незначимостта. С други думи, всичко вече придобива смисъл в Христос. Отменят се разстоянията между доброто и злото, нравственото и безнравственото, греховното и спасителното, свещеното и скверното, простото и значимото. Всичко вече се съединява в Неговата прославена плът. Всичко говори и води до Бога,  и най-простите, най-незначимите неща. „Радвайте се на нещата, които ни заобикалят. . .”, казва свети Порфирий Кавсокаливит. „Всичко ни поучава и ни води до Бога. Всичко около нас са капки от Божията любов. И одушевените твари, и неодушевените твари, и растенията, и животните, и птиците, и планините, и морето, и залезът, и звездното небе.  Те са една малка любов, чрез която стигаме до великата Любов, Христос. . . . Всичко е свято, и морето, и къпането, и яденето. На всичко се радвайте! Всичко ни обогатява, всичко ни води до великата Любов, всичко ни води до Христос ”.

За Боговъплъщението в личността на Христос е  характерно най-великото смирение и понизяване (кеносис). Един Бог, Който премахва разстоянията, бариерите и ограниченията в абсолютното изразяване на Неговата свобода да  съществува по друг начин, движен само от любов към човека.

Нека чуем какво казва св. ап. Павел в Посланието до Филипяни (2:6-19):

Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу;
но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.
Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име”.

Коментирайки по-горното библейско място, Ставрос Зумбулакис казва: „Христос, бидейки в образ Божий, имал всички белези на божеството, но не счел за похищение това, че е равночестен с Отца. С други думи, не приел Своята божественост за „плячка” (печалба) или привилегия, на която трябва непрестанно да наслаждава”.

С други думи, развивайки по-горната мисъл, бихме казали, че Христос не остава в небесната слава, нито в привилегиите, които има като второ лице на Света Троица. Той изоставя небето, блаженството, и навлиза в трагедията, болките и мъките на човешката история с цел спасението на човека.

Това движение и милосърдно действие на Бога, отвъд огромното богословско значение, съдържа и едно нравствено увещание. Едно предложение за живот. Ако Бог действа по този начин, като се оттегля от всяка форма на слава и чест,  какво би трябвало да правим ние във всекидневния живот като носители на Неговото послание? Какво трябва да бъде нашето отношение спрямо властта и силата, която много пъти получаваме? Това, което виждаме в живота на християните, е че всеки път, когато получаваме някаква привилегия, звание, дарба, какво правим? Узурпираме ги.  Използвайки  народния израз, ние ги „заграбваме”. Ставаме „мними”, променя се нашият характер и губим нашата идентичност.

Присвояваме си позиции, предназначени за служение  на обществения и колективния живот, за лична полза. За прослава на нашата личност, име, известност, вечна слава. Нашата полза и индивидуално утвърждаване се изтъкват като основен критерий. Опитваме се по нечестив и подъл начин да скрием личността на Христос, изтъквайки постоянно нашата собствена  личност. Претендираме единствено да печелим и никога да не загубим. Чувстваме, че всички са ни длъжни: Бог, Църквата, обществото, историята. Историята обаче не се пише от нашите егоистични (нарцистични) стремежи и претенции, а от Божията воля.  Затова и много пъти нашите пустославни претенции претърпяват крах.

Продължаваме с текста на Ставрос Зумбулакис и виждаме, че той говори за бездомността на Христос. Казва конкретно: „Създателят на света се ражда като Човек във Витлеем, и то като последен от всички: бездомен, без подслон, без покрив, бива обвит в пелени и положен в яслите, „защото нямаше за тях място в странноприемницата” (Лук. 2:7).

Тази бездомност на Иисус, за която говори Зумбулакис, е не само пространствено-времева, а преди всичко екзистенциална. Това е самотата на жертвата. На Кръста. Моментът, в който виждаш, че всички те изоставят, защото избираш пътя на отговорността и дълга. Оставаш абсолютно сам, дори без тези, които някога са ти се клели във вечна вярност. Христос не бил бездомен, без място, което да приюти Неговото Рождение, само през онази нощ, а през целия Си живот няма „де глава да подслони”. Защото в пътя, който избира, път на истина и любов, в този свят няма подслон. Не Го побира и не Го приема, не Го понася земята на насилието и на войната, на себичността и на изгодата, на лъжата и лицемерието. Този свят не може и не понася да приюти чистотата на Христовата красота. Затова, ако предположим, че Христос се роди повторно, и то многократно, нашите общества не биха могли да Му дадат подслон и покрив, за да се роди. Не са готови да издържат голямата Му любов.

Друг важен момент, на който трябва да се спрем в богословския и екзистенциален прочит на празника Рождество Христово, е това, че Христос в парадокса на любовта Си към хората смирява до такава степен Себе Си, че вече не е разпознаваем Бог. В Него не остава никаква следа от слава, мощ и сила, която да говори за мощния Бог на небето и историята.

Зумбулакис казва характерно: „Христос и Словото понизи Себе Си, не беше понизен, а Той Самият понизи Себе Си, лиши Себе Си – желаейки го – от всички божествени белези. Христос. . . не е вече разпознаваем като Бог. Божеството е скрито и прикрито в човешкия образ. „Тайно си се родил в пещера” се пее в един тропар на Рождество Христово”.

Тук си заслужава да се спрем върху израза „скрито божество”. Какво означава, че в Христос божеството остава скрито в човешкия образ?

Бог на Църквата открива Себе Си в Личността на Христос. Казва ни, че е простодушен, любящ, прощаващ, бащински и смирен. Бог на Христос не се явява като сила, власт или налагане, като подчинение или императив, а като утешение, утеха, любов, смирение и прошка, финост и нежност.

Той не налага Своето присъствие. Знае да чака часа и момента на всяка душа, изпълването на времето.  Знае да се крие на тъмно в историята и да ни изненадва приятно и изкупително. Не принуждава и не изнудва никого да Го последва.  Търси свободно и любящо този, който иска, да застане до Него, близо до Него, заедно с Него.

За съжаление много пъти християните в нашето историческо минало не уважихме това Боготкровение и постъпихме антихристиянски.

Но и в нашето историческо настояще ние, християните, не сме способни да разберем и да преживеем смирението на Христос, свободата Му. Не вземаме пример от скритата божественост и святото Му смирение.

В наши дни виждаме да не се изтъква аналогично скритата святост, а се изтъква тази на витрината, на списанията, на телевизията, и въобще на една духовност, откъсната от Църквата, която се посочва не като църковна харизма, а като индивидуален успех и постижение.

Това не може да бъде святост. Светостта не е постижение, а дар на Светия Дух, с цел съграждането на църковното тяло, а не индивидуалното изтъкване и утвърждаване.

Светият не знае, че е свят. Ако го знаеше, просто не би бил свят. Както невинният не знае неговата невинност, а колко повече не я защитава. Невинност, която се защитава, е „благороден” нарцисизъм. Единственото, което светецът знае, е мощното присъствие на Христос в него; за това и свидетелства с живота си.

Смирението на Христос не е просто възглед, не е идеологема, нито романтичен сантиментализъм. Смирението на Христос има цена и стойност. Христос не се смирява безболезнено, смирението Му няма за цел укрепването на Неговия образ. Севастийският митрополит Димитрий беше казал някога един ценен израз, че „смирението не е роля”. Смирението на Христос стига до смърт.

С. Замбулакис казва: „Това понизяване на Христос стига до смърт. Той толкова много смирил Себе Си, че става послушен до смърт, и то смърт на злодеите: умира на Кръст”.

Любовта и принасянето на Христос е цялостно събличане от всяка слава и сила. Той оставя Своята божествена сила, съблича я, за да страда като един от нас, и то заедно със злодеи. С една безчестна смърт. Като отхвърлен от обществото и света. Като напълно провален за светското съзнание.

Човек се пита каква връзка може да има етосът на това смирение, който стига до пълно оголване, с етоса на нас, християните, които се интересуваме единствено да градим всекидневно нашия добър имидж.  Дори Бога и Църквата използваме за оформянето на нашия градски мит. „Ходи на църква, добър човек е. . . или „Той е църковен човек”, следователно е приет в обществото.

Христос обаче не живее като „приет”. Не се очарова от успеха. Живее като „неуспял”, като „отхвърлен” от един свят, който диша лицемерие. Той вярва в силата на неуспеха. В „надеждата” на безнадеждния. В невинността на разбойника. В чистотата на блудницата. В сакралността на грешника. Усеща, че в смирението човекът се разхубавява, смекчава, очовечава и носи в сърцето си красотата на Рая. Вярва в тези, които са в ада, но ухаят на Рай.

Наистина,  колко много  нашата цивилизация се наранява от факта, че един „неуспял” за света, а  не един силен и успял, спасява историята. И колко спасителен е фактът, че Христос приема нашия неуспех, стои като надежда и светлина за всички онези, които чувстват своето поражение, падение и страсти. Сякаш им прошепва в душата, че „днешните победени са утрешните победители. . .”.

„Радостното събитие на Рождението по плът на Христос и кръстната Му смърт са едно и също нещо, в смисъл, че същото кенотично движение води и до двете тези събития.  Неговото рождение и смърт – като израз на Божието понизяване, и двете дефинират една загуба за Бога”.

С тази удивителна мисъл Зумбулакис явява един Бог, Който се съгласява да загуби, за да спечели човекът.  Невероятен акт на любов и смирение, който изтъква поражението като победа, жертвата като пълнота на живота.

Не съществува истинска любов там, където искаш винаги да печелиш, където твоя цел е печалбата и ползата. Бог губи нещо, за да спаси човека. Ние искаме да се спасим, но без да загубим нещо: нито миг, нито минути, нито отмора, лично време, удобство, привилегия, власти, и въобще да не смачкаме нашия имидж. Да не загубим нашето добро външно свидетелство.

В Църквата обаче прославен не е спечелилият, а загубилият, страдащият, разпнатият. Христос спасява света като „неуспял”. Не като мощен властник, а като страдащ Раб.  Славата на Христос е Неговият Кръст!

Превод: Константин Константинов

Бел. прев.: Коментар върху статията на Ставрос Зумбулакис „Понизи Себе Си”, публикувана във Βήμα της Κυριακής на 24.12.2005 г. Беседата е изнесена в рамките на проявите, посветени на Рождественските празници, в Гортинската митрополия, в град Мирес, декември 2015 г.