Красотата на душата се гради върху нашите рани

О. Харалампос Пападопулос

Другият не е моят Бог, просто е моят човек. Каквото и да означава това. Грешки, слабости, пропуски.  Когато очаквам от него да стане моят „изцелител” или „избавител”, ще се случат две неща: или ще го уморя с моите очаквания, или ще се разочаровам от резултата,  след като той е просто човек, както и аз. Ако ние самите не сме добре със себе си, и с другия няма да бъдем. И ако животът ни няма смисъл и същност без другия, тогава дори с него няма да има. Просто ще го употребяваме токсично като психонаркотик.

Добре сме, водим живот, който ни изпълва, помирили сме се със себе си, и всичко това красиво и хубаво искаме да го споделим с човека, който обичаме. Това е връзката. Но няма ли да споделя  моите грешки и страсти с него? Категорично да, но като знаци на задружно пътуване, а не на една психопатология. Връзката означава да  се науча да споделям красотата (а не съвършенството) на моето аз и на моя живот с някой друг човек, когото обичам. „Когато имам нужда от другия, за да живея, връзката се обръща в зависимост”.

***

В определени моменти си мисля за думите на поета, които приличат на плачеща молитва:

„Какво ли не направихте, за да ме  погребете, но забравихте, че бях семе. . .” (Димос Христианопулос) и  ще поникна напук на всички. Ще дойде денят на великият съд. Но знаеш ли нещо? Няма Бог да го извърши. Не. Ще ни съдят ръцете, които нежно ни прегърнаха, а ние ги ухапахме, очите, които дълбоко ни погледнаха, а ние ги ослепихме, душите, които ни се отдадоха, а ние ги наранихме.

***

Идват моменти в живота, в които трябва да кажем едно голямо Чао. Да сложим край, за да преживеем едно ново начало. Това е трудно и болезнено. Но много пъти не съществува друг път. Ако ти не го кажеш, ще го каже животът, и често го казва по изключително неприятен начин. При това  знай, че от всички тези Чао „тече кръв”.

***

Хората, ни които обикнаха, ни струваха скъпо.

***

Сторú ми толкова зло, колкото добро ти сторих.

***

Каза ми, че те изморяват бденията в храма. Очевидно бе, че никога не си стояла  будна от любов до сутринта.

***

Току-що приключихме св. Литургия. Притчата за Добрия Самарянин. Мислех си колко лесно в крайна сметка е да „обикнем” целия свят и колко се затрудняваме да почувстваме разбиране, прошка, грижа и любов към нашия ближен, съсед, роднина, този, който живее до и между нас. Знаеш – увереността, чувството, че си „подсигурих” другия, мой е, принадлежи ми, ни разболява. Създава в нас една убеденост, която мирише на тиня. Изгниваме в „сигурното”. Затова навярно е по-добре да питаме сърцето ни къде сме и какво искаме от себе си, от нашите отношения и Бога. Във всеки случай поменете – някога държахме нашето съкровище в обятия. . .

***

Този, който говори много, върши малко, а онзи, който се кълне във вечна вярност, ще те предаде,  преди  да съмне.

***

Толкова те обикнах, че когато всички говориха за твоя мрак, аз можех да виждам в очите ти светлина.

***

Има  някои хора, които правят живота ни по-красив. Не ги наранявайте. Не ги оставяйте да си тръгнат. Не ги срещаш всеки ден, и животът обикновено не дава втори шанс.

***

Не съществува по-тиранична претенция от тази,  която иска сърцето да забрави всичко, което обикна и пожела дълбоко. „Как да забравя, че прегърнати видяхме крушенията, които носеше в сърцето си. . .”

***

Ти гледаше настоятелно и страстно червената роза. Тя нещо ти напомняше, нещо символизираше в теб. Погледът ти разцъфтяваше. Хиляди благоухания в сърцето ти. Обаче, сред това опиянение забрави да видиш, че цялата тази красота висеше върху едно стъбло, покрито с бодли. Рани, загуби, сълзи и кървави нощи. Красотата на душата се гради върху нашите рани.

***

Гласовете, които ни разтърсиха в живота, бяха „прегракнали”. Телата, които се обвиха около нас с любов, бяха ранени, и хората, които ни казаха най-великите „Обичам те”, говориха с треперещ  глас, от смирение и благоговение към величието на любовта. В живота избираме до нас да бъдат не онези, които знаят, а онези, които чувстват, не онези, които знаят, а онези, които са изстрадали и най-вече  тези, на които когато  им казваш „замръзвам”, те покриват с тяхното мълчание.

Превод: Константин Константинов

Из „Мисли“