Автор: о. Харалампос Пападопулос
Мнозина от нас доближаваме Църквата с нагласа за бягство от обществото, от себе си, от самия живот. Играем на криеница. Търсим пространство, където няма да ги има болката, тлението, мъката, агонията на съществуването. Търсим един свещеник, един „старец”, който ще вземе върху си нашия живот, проблеми и болка.
Един „старец”, който ще амнистира нашите грешки и ще се нагърби да живее вместо нас. Някой, който ще дава „рецепти” за живот, за да не страдаме и да не ни боли от нашите неуспехи. Да правим грешки без последици и последствия, да не рискуваме, а когато рискуваме, да не носим последиците от своите дела.
Докато на пръв прочит това изглежда човешко, същевременно то не е зряло и духовно плодотворно. Не помага за нашето психологическо, телесно и въобще духовно развитие.
Искаме един Бог „прекупвач”, който ще се ангажира да живее вместо нас; ще изпълнява всички наши желания; ще обслужва по един магичен, почти метафизичен начин нашите нужди. Тези наши нужди, които, за да бъдат покрити, се нуждаят от съприкосновение не с въображаемото, а с реалното –нужди, които искат да живеят, а не да се крият зад „Отца”.
Ние търсим Бог, който да ни дава здраве, да ни намира работа, да ни строи къщи – една и две, вила върху утъпкани терени и опожарени гори. Бог, който да благославя нашия бизнес, да ни прави богати и да има дял от успеха на нашия социален профил. Да вкара нашите деца в университета без труд и особено усилие, без да се интересуват, че някое друго дете ще загуби това място. Списъкът с молби и искания от един Бог „по наш образ и подобие” няма свършване. Този списък с молби е толкова голям, колкото големи са нашите претенции.
Но ако човек изследва дори малко Христовото слово, лесно ще разбере и почувства, че този Бог, който нашето „его“ търси, не съществува и няма никаква връзка с Бога, Който Христос и Църквата ни откриват.
Бог на Христос е Отец за всички. Той праща дъжд върху праведни и неправедни, върху зли и добри, и обича, без да иска нещо в замяна. Той е Бог, Който не се променя, а остава „неизменен” в любовта Си към всеки човек, независимо от неговия начин на живот и съществуване. Той не обича някои повече, а други по-малко. Не благославя добродетелните и добрите повече от грешните. Това са антропоморфизми от най-лош тип.
Не можем да отричаме, че Църквата е място за помирение, покой, утеха и утешение, сред негостоприемната долина на плача, която се нарича живот. Но при все това тя не е мястото, където човек би могъл да потърси по магичен начин решаването на всички свои проблеми, и то без цена, риск и болка.
Много хора са убедени, че ако постят, ходят на църква и имат духовник, Бог няма да допусне да се разболеят, да страдат и въобще да им се случи някакво зло.
Естествено, човек лесно разбира, че всичко това не съществува в духовните пътища на църковния живот. Защото знаем, че както Христос, така и Света Богородица, апостолите и светците в своето мнозинство, не само не са имали всички гореспоменати неща, а напротив – болката, изпитанията и кръстът са били предпоставки за тяхното лично Възкресение.
Христос умира на Кръста, напълно сам. Света Богородица плаче, виждайки мъртъв своя Син. Учениците са разтърсени от мъка и скръб, когато губят своя Учител. Мъчениците страдат и биват предавани на ужасни мъчения и ужасяваща смърт. Преподобните проливат кръвта на своята съвест и т.н. Лесно разбираме, че светците, и не само те, а всички, които съставят тялото на Църквата, не са били „облагодетелстваните” деца на Бога.
Трябва да изясним, че Църквата не скрива живота, а го явява като кръст и възкресение, страдание и удивление. Словото на Христос не е успокоение, което обслужва нашето нарцистично въображение, а усилие за преобразяване на действителността.
Христос, както с живота Си, така и със словото Си ни откри начин на живот, при който човекът става отговорен и ответствен за своя живот. Христос иска от човека да се покае. Да почувства своя неуспех като екзистенциален крах.
Любовта и всички заповеди на Иисус Христос не са нравствени наредби на едно идеологическо завещание, а онтологични напътствия, за да бъдем живи, за да имаме пълнота на живот.
Бог не е „закрила” и „убежище”, в смисъл на освобождаване от нашата индивидуална отговорност. Това, което прави, е чрез тайнствения, непонятен и много пъти парадоксален Свой промисъл да ни даде възможност и удобни случаи за покаяние, за екзистенциална промяна на живота.
На разслабления човек, който 38 години лежал парализиран, Той дава възможността да придобие отново своя изгубен живот, като го изцелява. На тръгване обаче Той се обръща към него с думите: „Внимавай да не направиш отново същите неща, защото ще си изпатиш нещо по-лошо” (Вж. Йоан 5:14). Той не го заплашва метафизично, а го предупреждава, че погрешният начин на живот, който е водил в течение на 38 години, го е съсипал и евентуално ще го заличи напълно от живота…
Текстът е от книгата „Всичко е път“, публикуван в „Бюлетин на II Каварненска енория на храм „Св. вмчк. Георги“, бр. 4, юли, 2018 г. Целият бюлетин можете да разгледате тук.
Блог за отец Харалампос Пападопулос 