Когато обичаш, можеш да се довериш, дори и да се съмняваш

О. Харалампос Пападопулос

Книгата на Христос Янарас „Коментар върху Песен на песните” в нейната философска и богословска редакция, е едно от най-значимите очерци върху любовта. Това е една повратна книга в живота ми, както и смятам в живота на повечето хора, които са имали възможност да я прочетат. Текст, който без повторно замисляне се подрежда сред класическите текстове на гръцката литература, конкретно в категорията на литературния очерк.

Самият автор  заявява за книгата: „От творчеството ми обичам много най-вече една книга, „Коментар върху Песен на песните”, чието заглавие  е условно, по-скоро „Песен на песните” е повод за очерк върху любовта. Смятам, че ме изразява по-добре и обобщава навярно по-всеобхватно всичко, което  съм се опитал да предам на хартия”.

Откъсът, който избрах за четене, размисъл и коментар, ни дава един много дълбок и зрял духовен поглед върху темата,  която разглеждаме в настоящата книга.  С други думи върху това как, докато имаш въпроси, недоумения, мисли и помисли за лицето, което обичаш, в същото време можеш да му се довериш. И това според Янарас може да го направи само истинската любов. Любовта и отдаването на Другия като форма на оставяне и доверяване.

Мога да се доверя на другия в степента, в която го обичам. Това не означава, че нямам моите съмнения; че много пъти може да не съм съгласен или да се ядосвам на неговите решения и избори, на маниерите, които прилага  във връзката с мене или въобще в живота си. Обаче мога да му се доверявам по начин, който превъзмогва ограничената и ограничаваща много пъти логика. Любовта е един друг начин на познание. Един друг път на среща.

Не, любовта не е унищожителен сантиментализъм, който отменя логиката или заличава критериите за съждение. Тя, бихме казали, тя е един друг вид гносеология. Един друг начин да познаваш лицата и нещата.  Тази гносеология се описва по уникален начин в „Малкия Принц” на Антоан Дьо Сент-Екзюпери: „Чао”, каза лисицата. „Това е тайната ми. Много е проста: Не виждаме добре, освен чрез сърцето. Същественото е невидимо за очите”.

Точно това става и със светците на Църквата, и въобще с хората на вярата. В живота си те се изправят пред тежки изпитания,  мъки и трудности. И несъмнено чувстват много пъти да се огъват, да губят почва под нозете си, да се унищожават надеждите им. В никакъв случай не трябва да мислим, че светците са живеели в идеалистични и въображаеми условия. Те не са били други хора, нито са имали идеални условия на живот. Не съществува живот, който да е изключен от човешката болка, никога и никъде, нито животът на Христос е изключение.

Как е възможно да четем в Евангелията за страданията на Христос, за целия Му живот, от деня на Рождението до разпването Му, и след това да си представяме, че Неговите верни ученици са водили безболезнен и лесен живот? След като Христос в Гетсиманската градина е изпитвал страх пред смъртта и страданието и се е молил, ако е възможно, да го отмине това ужасно изпитание, как след това си въобразяваме, че светците не са се страхували, не са изпитвали болка, не са имали изкушения, не са губели вярата и надеждата си в Личността на Бога?

Определено вярващите, християните, имат „право” на скръб, страх, трудноверие и съмнение. Онова, което ги „отличава”, е примерът на Христовия живот – те знаят как да се оставят и да се доверяват на една любов – конкретно на Бога. Изразяват човешката страна, но я въплъщават във вярата си и връзката си с Бога.

Христос може да изпитва страх пред смъртта и страданието, но завършва своята молитва, пълна с вътрешна борба с думите: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”(Лук. 22:42).

Това е и тайната на светците и на хората на вярата. Не че не се страхуват, живеейки с осакатени човешки чувства, но както казва Христос Янарас, по един начин, при който можеш „… да недоумяваш, докато се доверяваш. И докосваме този начин само в любовта. Еросът означава вяра, доверие, себепредаване. Стоиш в мрака на безкрайни въпроси без отговори. Обаче се оставяш на копнежа, и той те уверява дали Другият копнее твоя копнеж. И тогава получават отговор въпросите, останали без отговор”.

Още нещо, който заслужава са отбележим в текста на Янарас, е едно много красиво и съществено измерение, което дава на темата с мълчанието на Бога пред големите въпроси на верните Му чеда, най-вече въпроса със злото, неправдата, бедите, които ни връхлитат в живота.

Янарас казва, че въпросите на човека и отговорите, които Бог дава, са далеч от едно директно разбиране, защото природите на двете лица са напълно различни. С други думи Бог отговаря по начин, който не винаги е разбираем за разума на човека, необлагодатéн от Божията благодат.  Той казва конкретно, и си заслужава да обърнем внимание, след като чувствамe, че този негов подход е херменевтичен ключ  за много наши тревожни недоумения: „Мракът на тези въпроси е естественото разстояние, което отделя човека от Бога. Всичко отстои от Бога, не по място, а по природа. Именно нашето естество ни изключва от отговорите на тези въпроси. Затова е естествена позиция и да отречеш съществуването на Бога, вечността на човешката личност. Тя може да бъда разбрана. Да претвориш естественото разстояние в лично отношение е подвигът на оттеглянето от естеството, това е любовта…”.

До известна степен човекът е склонен повече към  неверието, отколкото към вярата, след като вярата се описва като подвиг на отношението, любовта и ероса.  Като доверие и себепредаване на Промисъла на Бога, Който отговаря на онзи, който може да се остави на Него. Човекът се затруднява да се отдаде, защото „егото” търси себеутвърждаване чрез пълния контрол на нещата и живота.

Ако не обичаш някого, колкото и обяснения да ти даде, колкото и да се опита да те убеди с логически аргументи, няма да успее, след като вярата отсъства от връзката ви. Логиката не винаги е критерий за убеждаване. Много пъти, особено по екзистенциални вътрешни и индивидуални въпроси, е нужно още нещо, и то е – да се довериш. Единственият път е любовта.

В християнския живот мога да се колебая,  да трансформирам моето трудноверие или възражение в молитва и връзка с Бога. И докато се съмнявам, в същото време да обичам. Страховете и тревожните въпроси трябва да се изразяват, защото само така се утвърждава една жива, а не формализирана връзка. Спрямо този, когото обичаш, трябва да имаш дръзновението да му откажеш , защото само там, където свободно поставяш нещо под съмнение, можеш да се утвърдиш.

––––––-

Превод: Константин Константинов

Из книгата „Един Бог“

Реклама