В болницата често ходи светостта

О. Харалампос Пападопулос

За няколко дни се наложи да остана в болницата, придружавайки един млад човек, който се подложи на сериозна операция. Признавам, че получих опит и преживявания, които никоя книга и никоя беседа не може да ти даде, колкото превъзходна или „духовна” да е.

Това да живееш в една болница, особено когато средата професионално не ти е близка, не е обичайно преживяване. Виждаш, слушаш, разбираш и преживяваш много неща, на различни равнища. Узнаваш реалности, които извън тази сграда ти убягват. Не защото не съществуват, а ритъмът на всекидневието те води до тяхната забрава.

Това, което чувстваш директно в една болница, е, че хората сред изтощението на болката повечето пъти стават човеколюбиви. Единият става по-близък на другия. Говорят повече и с по-голяма лекота. Съзираш тяхната жажда всеки да разкаже неговата история. Да сподели опита от неговата мъка. И това отморява и успокоява не само този, който я разказва, но и онзи, който я слуша. Единият се чувства солидарен с другия. Не усещаш тази унищожителна самота на болката. Казваш вътре в теб „Има и други като мене. Не съм сам. Мнозина сме, ще се борим и ще победим”.

Една госпожа от съседната стая, без да ни познава, ни говореше оживено за преживяванията на мъжа си. За многобройните операции, които ги изморили, но не ги разочаровали. Усилено се опитваше да ни вдъхне надежда, че си заслужава да водим битка. Бореше се с всяка нейна дума да ни вдъхне кураж, да прогони страха и заплахата от сърцата ни. Накрая отвори чантата си и наред с една невероятна усмивка ни даде много хубав дар. Чаша, която тя самата е изработила. Поднесе ни я по такъв начин, сякаш извършваше свещенодействие. С целувка, пълна с любов.

Една друга госпожа от същия етаж гледаше по коридора на болницата как се движим бавно и мъчително и се просълзи. Кой знае какво си мислеше! Каква ли бе причината да текат сълзи от очите й? Въпреки това тя беше истинна. Страдаше за нещо лично и ни чувстваше близки.

Много бих могъл да разкажа за няколкото дни, които прекарах в това място, където свещенодейства тайната на човешката болка. Но ще се огранича до още две преживявания, които ме поучиха на много важни неща.

Първо, относно този млад човек, който придружавах в болницата и останах до него. Страдаше ужасно. Мъчеше се невероятно, но въпреки това не остави нито мен, нито неговите посетители, които дойдоха да го видят, да почувстваме жал и скръб и най-важното – разочарование. Утешаваше ни вместо ние да го утешаваме. Укрепваше ни, бидейки опасан буквално с маркучета, системи, обезболяващи и антибиотици. Когато виждаш един човек да страда, да изпитва болка, тотално да се измъчва от болестта и нейните последици и въпреки това да се усмихва само, за да не обезпокои теб, когото обича, тогава категорично говорим за форма на святост, където Божието присъствие е силно като кураж и надежда, жертва и възкресение.

Второто, което искам да кажа, е, че ми направи невероятно впечатление фактът, че от изневиделица се появиха църковни хора, и не само (църковни), и обяснявам: когато казвам от изневиделица, имам предвид, че това не бяха приятели, познати или дори роднини на болния – които не само поискаха да помогнат финансово, но най-важното, с любов изявиха готовност да останат една нощ заедно с болния. Това е святост.

Израз на дълбока надежда е, че в наши дни Бог не остави без свидетелство Своя свят. Светостта Му се въплъщава до нас, близо до нас, в разпнатите, които се усмихват с възкресна усмивка. В изморените, които жертват своя сън и най-малкото време, с което разполагат, за да послужат и помогнат на техния ближен. Там благоухае на Рай.

До нас съществуват свети хора – в нашето всекидневие, само дето не е абсолютно задължително да носят расо и да имат дълга брада. Нито непременно да живеят в някой далечен манастир. Те са до нашата врата. До съседния звънец на жилищния ни блок. Това са всички онези, които мълчаливо и безшумно, без „биене на барабани” и зрелищни представления преживяват кръстната и възкресна Христова любов. Това са онези, за които животът не е печалба и сила, а загуба и отдаване в името на любовта. „Който търси следата на Бога в този свят, няма да я намери другаде, освен в лицето на болните, гладните, затворниците, странниците. . . Който е избърсал безропотно един болен човек, е по-велик от всички титани на богословието”[1].

Превод: Константин Константинов

Из книгата „Вината спрямо радостта“

[1] Σταύρος Ζουμπουλάκης, ό. π., σελ. 61.