Истинската любов е излизане за среща с различното

О. Харалампос Пападопулос

Когато сме млади, искаме от хората много повече от това, което могат да ни дадат. Искаме всичко или нищо. Искаме абсолютно приятелство, абсолютна любов, постоянно трогване. Искаме тяхното съвършенство, а не тяхната човечност. Не търсим приятели или житейски другари, а «богове». Съдбоносно в живота ни процъфтяват скръбта, разочарованието, гневът и яростта. Пълното очарование бива заменено от разочарование.

Но с времето, бидейки благонамерени, чрез множество изпитания и страдания започваме да ставаме по-меки в нашите претенции спрямо нашето Аз, спрямо другите в живота, спрямо Самия Бог. Не роптаем силно пред Него.

Не искаме много, ценим малкото, това, което се дава с любов. Тогава най-простото, което ще направи другият за теб, в твоите очи се преобразява в чудо. Защото вече не чакаш, не търсиш, а приемаш това, което другият може да ти подари с любов и загриженост. Няма да е съвършено, но ще е автентично, няма да е абсолютно, но ще е красиво и силно. Тогава радостта се връща в живота ни, защото вече не очакваме нищо и всичко ни удивява.

***

Колкото повече виждам смъртта да вършее над хората, толкова повече се заинатявам и жадувам да живея. Христос никога не осъдил живота и неговите радости, а света на греха, обезобразяващия поглед, който руши и затваря красотата на сътворението. Не са лоши нещата и идеите, а начинът, по който ги доближаваме и се разпореждаме с тях или по-скоро ги употребяваме.

Този живот не се отменя заради някакъв друг, а става негово продължение. Отваря се една врата от сега към „след това”, един мост, и преминаваме на отсрещния бряг. Единствено когато гледаме смъртта жадуваме за живот, единственото когато сме на Кръста копнеем за възкресение.

Затова и когато се срещаме със смъртта, не е нужно да се крием, а да помним. Да помним всичко онова, което (тя) се опитва да открадне от нас и, повярвайте ми, това не са парите и кариерата, а много прости и обичайни неща. Толкова обичайни, че само когато ги загубим, тогава ги ценим. Като любовта, целувката, прегръдката, разходката, планината, морето, ястието, сънят, четенето, смехът, един филм, който ще видим, една книга, която ще прочетем, една молитва, която ще промълвим, една Литургия, която ще преживеем. Да не би в крайна сметка  всичко това е обичайно, именно защото е драгоценно?

***

Обичай реалния човек. Неговите добри и лоши моменти, зими и лета. Викове и мълчание. Смях и сълза, светлина и мрак. Само тогава можеш да кажеш, че в този живот си съумял да обикнеш, не това, което ти си искал или си очаквал да срещнеш, а онова, което другият реално е бил. При това животът е хубав само когато чупиш огледалата, които те държат затворен в твоя себеидол. И истинската любов е именно това, излизане за среща с различното.

***

Колко пъти казахме или чухме думите „обичам те”? Колко пъти ни се клеха или се клехме в любов? Въпреки това се наситихме на предателски целувки. И това е така, защото любовта не е просто евтин сантиментализъм, а акт на жертва. Не съществува любов там, където не съществува Кръст.

Бог не говори просто за любов, а умира от любов. Кръстът е символът на любовта на Бога към човека, към цялото творение. На една любов, която се жертва за живота на другия, която се принизява и опразва, за да направи място за другия.

Но Христовият Кръст не съди само висотата на любовта ни, но и на вярата ни. Много е лесно да говориш за Бога с велики декларации, но е много трудно да се оставиш с пълно доверие на Неговия Промисъл за теб, особено когато нещата, които ти се случват, не са тъждествени с твоите планове и желания.

Да помислим само, колцина бяха онези, които не изоставиха Христос, когато Го видял гол, слаб и мъртъв върху Кръста? Малцина, почти никой. Те си помислили „Това бе, край, свърши всичко. . .” Всички Го изоставили.

Бог обаче не бил казал последната дума. Не бил приключил делото Си. Имал и други епизоди. Зад сцената на Голгота последвало Възкресението. Зад скръбта – радостта, светлината, зад привидния край едно ново начало.

Това е вярата в Бога, да вярваш, че невъзможното може да стане възможно. Да се довериш на Неговия план. Да не се изгубиш в твоите тълкувания и да повярваш, че зад твоето изпитание и кръста, който понасяш, изгрява Възкресението. Защото то ще изгрее.

Превод: Константин Константинов

Източник: Св. цар Борис