О. Харалампос Пападопулос
За радостта
Сега, ако се опитаме да разгледаме радостта повече на практическо равнище в живота, бихме могли да кажем, че:
1. Едно е радостта, а друго е доволството. Това са две различни качествени състояния и реалности. Доволството конкретизира повече своето съдържание в един обект, чието присъствие или отсъствие определя моето весело настроение. Следователно, при отсъствие на обекта, който създава еуфорията, се потапяме в скръб.
Радостта е нещо много по-дълбоко и устойчиво. И тя може временно да се повлиява положително или отрицателно от нещата, лицата и състоянията, но не се отменя от тях. Мога да се смея или да съм радостен дори когато не съм здрав или нямам какво да ям. Това го живеем и го срещаме. Хора, които логически нямат никаква причина да са радостни, след като животът не се е отнесъл по най-добрия начин с тях, се съпротивляват и подвизават, навярно с най-съществения революционен акт, смеят се и се радват на простите и непосредствени всекидневни неща.
2. Радостта се гради, тя е състояние, което се формира и утвърждава от Самия Бог като дарование и дар на Светия Дух. Но трябва да предшества нашето усилие и воля, съгласие и съдействие в това събитие.
Първо ние трябва да „искаме” и да „изберем” да бъдем радостни. Защото в противен случай Бог не може да насили вратите на душата ни, нито може да изнуди нашата воля. Ако настоятелно гледаме към отрицателните моменти и скръбни събития в живота ни, тогава създаваме такова негативно състояние, за което не мисля, че някой извън нас може да (ни) помогне. Неслучайно Христос преди някое чудодейно изцеление винаги настоявал на въпроса “Искаш ли да оздравееш?”. Трябва да очистим чинията, за да може Бог да сервира ястието, т.е. благодатта. Това е наш собствен избор и усилие.
Бог никога няма да ни даде нещо, което самички можем да направим. Той иска да види нашата воля и труд. Нашата зрялост. Поемането на нашата отговорност за живота.
Старецът Емилиян Симонопетритски казва: „Ако нямаш разположението да потърсиш, за да намериш вода, дори върху извора да седнеш, Бог няма да ти каже, че има вода отдолу”.
В Църквата всичко е богочовешко. Не е само божествено, защото тогава се разрушава човешката личност и човекът се разпада. Нито пък напълно антропоморфично или антропоцентрично. Оттук радостта е избор; избор, който сме призвани да защитим.
3. Отъждествяване на радостта със собствена воля. Много пъти се затрудняваме в преживяването на радостта, защото я отъждествяваме с нашата собствена воля и нашето собствено виждане и разбиране. Ако разгледаме това психологически, ще кажем, че отъждествяваме радостта с нашия собствен план и програма.
Кога се ядосваме и сърдим? Когато отхвърлят нашите въображаеми претенции, когато се осуетяват нашите планове и се опровергава нашият замисъл за развитието на нещата.
4. Също така е от значение, че радостта не е отсъствие на проблеми. Не съществува някъде живот, в който отсъстват болката, проблемите и изпитанията. Въпросът не е как ще заличим трудностите от живота ни, за да вземем решението да се зарадваме, а как ще застанем и ще изтълкуваме вътрешно изпитанията, които ни се случват. Тук изплува вярата. Вярата в един жив Бог, Който ни обича и се грижи за нашия живот.
Никога няма да се зарадваме, ако очакваме да се оформят идеални условия. Това няма да стане. Винаги ще съществува едно „Ама”, за да отлагаме радостта. Много пъти се питаме: “Бих могъл да се зарадвам, но как да го направя, след като става еди-какво си в живота ми…?”, „Беше хубаво преживяване, но как да се зарадвам, след като знаете проблемите ми. . .”. Но тези „Ама” никога не свършват. Винаги ще съществува едно „Ама”, едно „Защо” , което да разяжда настоящето на живота. Оттук, решението за тези ненавременни упреци е доверието и оставянето посредством вярата на Божия промисъл. На едно вечно течение, което осъществява живота.
5. Прекъсване на себеабсолютизацията. Нека престанем да абсолютизираме себе си като единственият принцип и ценност. Несъмнено човек трябва да вярва в силите и дарбите, които Бог му е дал, и въобще да има добра картина за себе си. Но не с едно пагубно самохвалство и нарцистична нагласа. Ако вярваш в Божията милост, в Божията любов, нещата стават по-прости във всекидневието, тъй като прогонваш тревогата на успеха, компулсивността на съвършенството, агонията и страха на „изгладения” живот.
Църквата е пространството на покайващите се. Според отците тя е лечебница не за съвършените и безупречните, а за онези, които със съкрушение изповядват своята недостатъчност.
Ако днес един член на Църквата застане по средата на някой православен християнски храм и изповяда публично греховете си, не мисля, че ще се намерят много черкуващи се да го прегърнат. Имам усещането, че мнозинството с радост ще хвърлят камъка, една малка част ще го презре, и минимална част ще го прегърне по християнски. Това е една ясна картина, която показва изкривяването на християнския етос.
6. Проблемите не ни определят. Много е важно да разберем, че проблемите не ни определят. Кики Димула има един хубав стих, в който казва „радвам се на човека, който не е оставил раните му да го направят нещо друго от това, което е”. Превъзходен стих. Трудностите на живота много ясно ни повлияват, но не ни определят, най-малкото като хора. Фактът, че имаме страдания и проблеми в никакъв случай не трябва да отменя всяка форма на радост в живота ни. Напротив, трябва да видим суетността на времето и да грабнем моментите, които ни се даряват. Изпитанията и трудностите не трябва да потушават жаждата ни за съществуване и вкусване на живота. Имаме възможността – историята на човечеството го е доказала – да застанем над нашите рани и да не потънем във вихъра на отчаянието. Със сигурност не е лесно, но не и непостижимо или далечно. Милиони хора чрез войни, болести, глад и несгоди, лични и колективни беди издържали и не само оцелели във времето, а истински живели.
7. Също така радостта оживява, когато не „отлъчваме” времето. Какво означава това? В нашето всекидневие, когато настъпи краят на един труден ден и се върнем вкъщи, вместо да славословим Бога за деня, който ни е дарил – със сигурност с неговите приятни и неприятни неща – въздишаме тежко и задъхвайки, се отърсваме от времето: “Пфу, край, мина и този ден!”, лениво говорим на себе си. Това показва, че съществува една враждебност спрямо времето. Една битка и отблъскване.
Не живеем живота с чувство за благодарност и славословие. Като дар и удобен случай. Като възможност, покана и предизвикателство. Животът обаче е Божий дар.
8. Преживяваме радостта, снемайки табелите добър, лош, съвършен, немощен. Важно е да видим всички лица, неща и събития в Божия промисъл. Тогава погледът ни се задълбочава и в неговия вътрешен взор вижда една добре изтъкана – от мъдра ръка – реалност, където нищо не е излишно и нищо не се случва без смисъл. Нека спрем със схематизацията на живота. Нека разбием този порочен кръг, който иска да постави живота в схеми и готови отговори. Защото животът е “така” и “инак”, но и отвъд “инак” е велика тайна.
9. Радостта е просто нещо. За да преживеем радостта, не са нужни множество външни и материални неща. Радостта се осъществява в простотата. „Щастието е нещо просто и непретенциозно. . . една чаша вино, един кестен, едно сиромашко мангалче (огнище), бученето на морето. Нищо друго”[1].
От всичко гореспоменато това, което бихме могли да кажем като заключение, е че Християнството е животът на радостта. На една радост, която извира от Божията любов към човека и света. В лицето на Христос Бог явява Своята любов. Отговаря на злото и страданието. Христос дойде в света, за да имаме радост. Тя се губи сред разнообразните неблагоприятни събития в живота, сред манталитета и възприятията, структурирани от света и психиката на хората. Въпреки това пребъдва като вечно желание на всяко човешко същество. Както скръбта, така и радостта са чувства, които трябва да се преживяват и да се изразяват от душата ни. Да се артикулират в слово, изкуство и молитва, във връзка и среща. Онова, което не трябва да става, е заглушаването на чувствата и емоциите и същевременното отъждествяване на онова, което чувстваме или сме усвоили като начин на живот, с нашата християнска принадлежност.
Християнинът е радостен, защото обича и бива обичан. Обича Бога, хората, творението, дара на живота. Това не означава, че не изпитва чувства на скръб или отчаяние, но най-вече биват облян от радостта, която стои отвъд и над едно обикновено чувство, като дар на Светия Дух. Родени сме за радостта и ще я преживеем, както тук в настоящата форма на живот, така и в крайното явяване на Божията любов в Божието царство.
Превод: Константин Константинов
Из книгата „Вината спрямо радостта“
[1] Ν. Καζαντζάκης, Βίος και πολιτεία του Αλέξη Ζορμπά.
Блог за отец Харалампос Пападопулос 