Всяка рана може да стане начинът на твоето спасение

О. Харалампос Пападопулос

Трябва на всяка цена да задържиш раната отворена. Не бързай да слагаш фалшиви лекарства върху нея. Не я крий под душевната ти изтривалка.Остави празнотата да извика. Да копнее за нейното изпълване. Да казва: не издържам, нещо ми липсва, нещо търся. Не се бой от болезнените чувства.
Толкова е истинно това, навярно най-автентичната част от твоето същество. Роден си за Цялото, не те изпълва частичното, малкото и минималното. Сътворен си за безсмъртие, смъртта не те побира.
Остави този вик, глад и жажда да те водят към истината. Да копае в теб, прокарвайки пътища. Всяка рана, всяка травма може да стане начинът на твоето спасение. Тоест начинът да видиш по различен начин живота.
Защото обикновено чрез раните виждаме по друг начин света и живота. Катастрофата определя едно ново начало. Както казва Христос, трябва да загубиш, за да намериш. Трябва усетиш моето отсъствие, за да ме потърсиш. Трябва нещо да умре, за да възкръсне.
Именно тази дълбока липса в душите на всички нас, онази празнота, която търси пълнота, движи нашите стъпки. При това преди да вкусим Рая усетихме горчивината на ада. Затова не бързай да вадиш гвоздея от раната, още малко, докато заблагоухае на Възкресение.

***

Прочетох нещо много умно и съществено, което гласеше, че „животът е много кратък, за да сме нормални, останете чудаци“. Навярно някой ще се запитат добре, какво ни предлагате, да не се променим? Не , не предлагам това. Но със сигурност промяната не може да стане фикс-идея.
На мен лично ми помогнаха шест жизнени положения, за да отблокирам всекидневието ми, за да живея колкото мога с по-голяма радост:

1. В този кратък живот няма да свариш да решиш всички твои проблеми. И между нас казано, не е и задължително. Мога да съм радостен и без тяхното решение. Не се побърквам вече. Каквото трябва да се реши, ще се реши, каквото остава, ни е нужно за пътуването ни.
2. Десет живота да живея, няма да науча кой съм. Сътворени сме като непонятна, като велика тайна. Познавам себе си, но никога напълно.
3. Мога да се смея и да плача. Край на фашизма на сантиментите. Не мога да се смея цял ден като че ли рекламирам паста за зъби.
4. Няма да се изцелят всички мои рани и язви. Не го очаквам, затова се научавам да живея с това, което съм. Боравя с моя материал и не търся напразно да променя всичко, а само нещата, които се променят. Другите ги приемат и се сдружавам с тях.
5. Накрая, добре че Бог има минимална или дори никаква връзка с това, което хората вярват, защото така се увеличава моята надежда.

***
Сутрешно пътуване с влак. Две госпожи сядат на седалките пред мене. Не се познават. Въпреки това след няколко минути започват да споделят информации и да се завързва приятен разговор. В даден момент по-младата предлага на другата да прочете едно списание, което тя държи. От онези, които се занимават с шоубизнес, но получава остър отговор колко отвратителни са тези списания и че не трябва да се занимаваме с клюки.
Мина сигурно половин час. Младата госпожа се наслаждава на хубав тих сън. По-възрастната хвърля погледи, за да се увери, че наистина спътничката й е заспала. След като се увери, много тихо и вежливо взема клюкарското списание, от което преди малко с гняв се отвръщаше и порицаваше спътничката си, която го четеше, и започва да го разлиства с особен интерес и любопитство.
В крайна сметка, колко ни харесва да се крием. Да изглеждаме нещо друго от онова, което в действителност сме. Колко трудно е да приемем, че в нас едновременно съществуват възрастният и детето, зрелият и незрелият, мислещият и чувстващият, светият и грешният. Колко трудно е да приемем съвкупността на нашето битие, че колкото светлина сме, толкова мрак носим. Че сълзите ни съдържат вода и сол. . .

Превод: Константин Константинов