Възлюбете Христос и злото ще отстъпи

Нека най-накрая спрем да се занимаваме с нашите грехове и грешки, с мрака, който имаме в нас. Нека преустановим цялата бъркотия на помислите за това колко зле сме, защото по този начин раната се задълбочава. Не разбираме ли, че цялото това вманиачено и тревожно занимание с нашето аз е егоизъм? Цялото това обгрижване на азчето ни, за да не би случайно да се смачка нашият профил и нашият себеидол, се пропука.

Затова добрият Бог позволява изпитания, за да се строши твърдата черупка на нашата добродетелна лъжа. Нека се обърнем, както казваше св. Порфирий, към светлината, към Христос, и да не се занимаваме с мрака. „Презрете страстите, не се занимавайте с дявола. Обърнете се към Христос!. . . Намирате се в мрака и искате да се избавите? Не се борете да го изгоните, поразявайки го. Нищо не постигате. Искате светлина? Отворете една дупчица, и ще дойде слънчев лъч, ще дойде светлината. Вместо да гоните врага да не влезе във вас, отворете ръцете за прегръдката на Христос. Този е най-съвършеният начин: да не воювате директно със злото, а да възлюбите Христос, Неговата светлина, и злото ще отстъпи. . .”

***

Бог иска да бъдем простодушни, смирени и естествени. Да бъдем себе си. Тоест да не лицемерим и да не се представяме за нещо, което не ни принадлежи, което не е наше, което не сме ние. Най-голямата добродетел е естествеността.  Не е толкова лесна в един свят, който всекидневно търси и раздава роли и маски, които ние, за съжаление бидейки пристрастени към показността, лесно възприемаме. Лицемерието руши красотата на автентичността, с други думи това, че всеки от нас е превъзходен, защото е различен и уникален. Но ние не издържаме това – нито в себе си, а колко повече в другите.

Ако Христос е осъдил нещо категорично, това е било лицемерието. Затова християнинът трябва да е искрен, неподправен и истинен. Тоест естествен и непринуден. Нека не забравяме, че повечето пъти в усилието ни да „срещнем” Бога губим нашата човещина. Но наистина, съществува ли по-голям грях и тирания, съществува ли по-голямо зло от това да се преструваш на  „добър”?

***

Травмите и раните на битието ни могат да станат тор, върху която ще процъфти благодатта, харизмите и благословенията на Бога. Старецът Паисий казваше: „Болестите  ме поучиха на толкова неща, на които и аскезата не ме поучи“. А  старецът Емилиян допълва, че колкото по-големи са нашите страдания, толкова повече са посещенията на Бога.

Много пъти, когато настояваме на една връзка, която по един или друг начин е била изпитана и отсъдена като задънена, токсична и рушителна, това говори за патология. Разбира се, ние я представяме като „голяма любов”. Навярно в някои редки случаи е и това, но повечето пъти не е. Това настояване и втренчване, докато виждаме, че с конкретния човек не можем да сме заедно, защото всеки път, когато  опитвахме, всичко бе в пълен хаос, е всичко друго, но не и любов. Това е токсичност и навик, навярно страх от промяна, много пъти – избор на познатото пред тревогата от неизвестността на утрешния ден, навярно ниска себеоценка или дори  вина спрямо радостта, тоест „не заслужавам нещо по-добро…”, но и страх от самотата. Във всеки случай не можем да  наречем това любов. Любовта, любящата връзка дори и с нейните слаби страни и неуспехи има светлина, радост, води те като човек към открити хоризонти, услажда те и те отдалечава от  страстите ти.  Любовта дори  на кръста ухае на възкресение.

Превод: Константин Константинов