Автор: о. Харалампос Паподопулос
Паника навсякъде на всички фронтове. Едно (гръцко) общество в паника и дълбоко объркване. Преди беше страхът за икономиката и разходите на домакинствата, след това страхът от атеистично правителство, след това от бежанците, от Турция, че ще ни унищожи, от вируса, с който ще се заразим и ще умрем.
Сега и за храмовете, които трябва да затворят, защото са огнища за разпространение на микроби и зарази. Дори и св. Причастие (искат да забранят) сред нашите луди страхове. Да не се причастяваме, казват, за да не се заразим с вируса.
Ама ако вярваме, че в св. Причастие ще приемем просто вино и хляб, не е нужно да се причастяваме. Дори да не си правим труда. Нищо няма да ни помогне. Защото в този хляб и вино, от който ти се страхуваш, че може да те убие, по тайнствен начин е скрит Този, Който е умрял, за да живееш ти. Ако не Го виждаш и не Го усещаш във вкуса и сладостта на св. Причастие, съжалявам, но не нужно да се причастяваш.
И да ти кажа ли нещо? Ако трябва да умра от страх, паника и от всички тези игри на властите, които всяват страх в човечеството, за да го контролират, предпочитам да умра за Христос. При това Той умря, за да можем ние да имаме живот, а не за да се подчиним на изфабрикуваните страхове на различни власти.
Със сигурност не вярвам в една романтична идеалистична реалност на живота. Животът има опасности и заплахи, естествени, придобити и изфабрикувани. Въпреки това решението не е паниката, страхът и преустановяването на живота.
Христос иска да живеем като възкръснали. С други думи, като хора с надежда, радост и светлина в душите ни. Със сила да променяме света и бъдещето. Да живеем преди да умрем, за да не умрем, когато умрем. Властите биват побеждавани, когато спрямо техните заплахи ние настояваме да защитаваме живота и да се съпротивляваме на душевната инфекция на паниката.
***
Освен необходимите предпазни мерки, които трябва да вземем срещу епидемията от вируса, са нужни и упражнения по хладнокръвие. Защото паниката е най-сериозната инфекция, която може да порази един човек и цялото общество.
1. Да правим дихателни упражнения, намалявайки стреса.
2. Да се молим, събеседвайки с Бога.
3. Да четем нещо красиво и позитивно.
4. Да се храним правилно и здравословно.
5. Да се разхождаме дори за малко всеки ден.
6. Да говорим с приятели за проблемите ни.
7. Да живеем с чувство за благодарност всеки момент.
8. Да не отлагаме радостта за утре.
9. Да се усмихваме, ако ще не всичко да е перфектно.
10. Да „тролим“ нашето лъжливо аз.
***
За съжаление само пред заплахата от небитието, на границата на смъртта идва пробуждането. Осъзнаването. Възкресението от смъртта на мъртвия ни живот.
Тогава ръцете се схващат, коленете се огъват, спомените и копнежите за това, което не си преживял, кървят и се окървавяват. Вземаш тялото на душата в двете си ръце и го довеждаш като умолителна жертва пред Бога. Отправяш молитва и Го молиш да ти даде още един ден. Още един момент. Да изживееш това, което ще рече живот. И живот означава да не предаваш твоите моменти. Да присъстваш живо под слънцето, луната, в една прегръдка, в едно приятелство, в една целувка, в дълбока молитва.
Не съществува живот там, където всичко се пресмята. Където се всичко се брои и изчислява.
Животът истински се преживява само в нещата, които (други) ни научиха да смятаме за малки и незначими. Във всички онези неща, които някои нарекоха „напразни”, защото им завидяха и се уплашиха много от тях.
Превод: Константин Константинов
Блог за отец Харалампос Пападопулос 