Ние и другите

6

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Понякога недостатъкът, който виждаш в другия дори не съществува. Това е твоята нужда за сблъсък, която се проектира върху твоя ближен. Трябва да съществуват врагове, за да живееш – защото от малък си се научил да формираш себе си, принизявайки другите. Ако другото дете не е лошо, как ти ще си доброто? Ако другият не е грешник, как ти ще си праведник, и ако другата не е блудница, как ти ще си чистата? Добре че Бог знае „какви ги вършим” всички ние и така Неговият съд ще е Неговата най-голяма изненада.

***

Хули, заплахи, клевети, лъжи, изопачения и всичко това съградено върху твоята доброта и чувствителност. И ти повярва в тяхната човещина?  Продължаваш да носиш кръста на любовта, да си „чужд” на  някогашните ти приятели и „враг” на онези, които някога спаси от ада.

***

Не можем винаги да помогнем на другия, който потъва. Особено когато е ухапал ръката, която сме му протегнали, за да не изчезне в бурите и ветровете. Обичаме го и страдаме, когато го виждаме да изчезва, но не винаги  е възможно да направим нещо за това, след като той не ни позволява. Нашата любов за него е нашият кръст. Защото любовта много пъти означава мълчание или дори оттегляне, така че да дадеш правото на другия да направи своята грешка. . .

***

Уморих се животът ми да бъде съден от погледа на другия, който постоянно иска, постоянно желае, постоянно съди и порицава. Единствено в Твоя поглед, Христе мой, намирам покой, защото зная, че  ме познаваш без да Ти говоря, че ме обичаш без да Ти давам нещо; не ме съдиш, ако ще животът ми да е разбит, не очакваш нищо друго от мене, освен мене.

***

Има някои толкова „силни” хора, че чак ме смазват. Има някои хора, които „знаят” толкова много, че ме изпълват с недоумения. Имат  толкова „отговори”, че се задавям във въпроси. Уморих се от тези, които всичко знаят. В другата половина от живота ми  ще издирвам онези, които чувстват и знаят малко. Не искам да ми дадеш сила, Боже мой, мощен и неуязвим да стана; любов искам и топлина, много да чувствам и по-малко да разбирам.

***

Харесват ми хората  в  „ада”, които ухаят на възкресение. Не издържам „добрите” и „съвършените”, които във всичко се чувстват „ок”. Онези, които се смиряват и оголват своето същество, Бог ще ги облече. Другите, които се чувстват добре облечени, ще останат в „топлината” на тяхната тежка зима.

***

Ти говореше постоянно. Чувстваше се неловко, когато мълчахме.  Защото криеше страха си зад думите.

***

Повечето пъти говорим не за да доближим другия или да му обясним какво чувстваме, а за да издигнем барикада и да пазим дистанция от него. Така думите стават камъни, върху които се градят нашите егоистични стени.

***

Много пъти се противим силно на думите на другия, защото в тях  виждаме себе си.

***

Злопаметният човек в действителност има проблем със своето вътрешно време, след като пренася миналото в настоящето, подкопавайки бъдещето. Помрачава живота си, продължавайки да мъкне сенки от вчера.

***

Най-голямата самота е когато си с много хора.

***

Хубаво е да знаеш и да се опитваш да се свържеш с хората. Да живееш моменти заедно с тях. Да откриваш себе  си за различното. За изненадата. За неочакваното.  За опита от срещата.  И ако някой път загубим, ако се нараним и изпитаме болка, да помним, че това е част от екзистенциалното пътуване, което се нарича живот и духовно възрастване.  За предпочитане е пред това да останем затворени, плахи и анемични същества. При това самият живот е риск.

***

Тези, които ни дадоха „зор”, ни оказаха „благодеяние”.

***

Лека-полека, макар и бавно, след достатъчно душевни пукнатини, осъзнаваш, че си станал това, което другият очакваше от тебе. Загуби се в неговите очаквания и тъжното е, че не остави знаци за връщане.

***

Онези, които ни измъчиха, някога ще станат наши благодетели, защото в техните корави  ръце научихме живота и намерихме себе си.

***

Наблюдавах те в компанията. Изпитваше  нужда да те забележат. Да впечатлиш. Говореше с предъвкани  думи. Не ги беше „преглътнал”. Не ги беше живял. Затова и никого не убеди. Опитваше се да разкажеш една история, която не беше преживял. Знаеше началото, но нямаше представа за нейния край. Говореше без никой да те гледа в очите. Думите ти стигнаха до ушите, но не до сърцето на другите. Защото не беше претърпял срив. Само дълбоко измъчените имат какво да кажат. Ще дойде ден, когато погледите на хората ще се обръщат към думите ти. Не за да  ти се дивят, а за да чуят познат глас в думите ти. Тогава, когато, живеейки в ада, ще мълвиш възкресни думи.

***

Да, нещата, в които обикновено обвиняваме другите,  ни напомнят за нашето аз и с неща, които още не сме приели.

 

Превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s