Боже мой, вземи моя живот и ми дай Твоя…

flower-3410397_960_720

Автор: о. Харалампос Пападопулос

„Боже мой, вземи моя живот и ми дай Твоя. . .“

Един светогорец някога беше казал, че божествената Литургия е „пиршество за монаха“. Аз бих казал и за човешката душа. Защото това дело те отвежда в места, където човек  не може лесно да посети, толкова далеч, на небето. Някой друг казва, че св. Литургия е „пътуване“. И това е истина. Целият ни живот е пътуване. Пътешествие.  Ученичество в нещо, което развиделява в нашия дълбок мрак, в нещо, което ще изпълни завинаги празнината в нашите гърди.

Св. Литургия е и още нещо. Дълбоко любовно действие. Навярно същинското любовно действие, след като Евхаристията (Благодарението) е  изливане на любовта. Да благодариш на другия , който те обича и позволява да го обичаш. Какво друго може да бъде Евхаристията, освен любовно действие, когато даровете, които Бог ти е дал, елементите на природата ти, хляба и водата ти, виното и елея, ги възнасяш в Негово име и Му благодариш за живота, който ти е дарил?  За този велик дар на съществуването, който никой не оценява, освен когато започне да го губи.

Тайната на човека среща тайната на Бога, чрез Евхаристията и славословието като любящ диалог. Отдаваш на причинното Начало, на Него, елементите на природата си – тези, които ти е дал, за да оцелееш биологически, и Му казваш: „Боже мой, вземи живота ми и ми дай Твоя“. Давам Ти хляба, виното и водата, които Ти ми даде, за да живея, и Те моля да ми ги дадеш обратно, но този път не просто за да оцелея, а за да живея вечно. Искам живот, който да побеждава смъртта.

Защото моят истински глад и жажда си Ти, Боже мой. И знаеш ли кога го разбирам? Когато изпитвам глад и не намирам с какво да наситя глада си. Когато жадувам и никоя вода не може да утоли жаждата на пресъхналите ми устни. Но повече когато чувствам тази самота горе на кръста на моите страдания и мъки и чувствам, че само Ти си „сладката наша утеха в този горчив свят, който отминава, и вечната наша радост в този безсмъртен свят, който се задава…“

***

Докато се чувстваш „силен” и мислиш, че твоите мъки и скърби сякаш са изчезнали, внезапно идва някакво падение, старо или ново изпитание, което отново злорадо ти намига.  Ето болката, която е дошла да ти припомни, че още нямаш криле. Както слънцето, зад което привечер се крият заплашителни облаци или онова уникално красиво и засмяно лице, по което сълзата се търкулва и заслепява неговия поглед. И всичко това, за да помним, че нищо не е самопонятно, нищо не трае вечно.  Всичко е преходно и навярно затова  значимо. Толкова значимо, че трябва да го живеем.

Съществува обаче нейната прегръдка. Прегръдката на Божията Майка. Колко хубаво, че моят Бог има Майка.  Така тя разбира от тази топла и едновременно трудна връзка. Света Богородица, чиято прегръдка ни покри в най-трудните моменти: в отсъствието на майката, в липсата на любов, в грешките, които изпълниха с вини нашата вътрешност.

Света Богородица ни обича, не защото сме превъзходни, нито защото сме достигнали  съвършенство, а защото е Майка и знае да обича слабото, уплашеното, несигурното, неспособното само да съществува. Знае да утешава неговия плач и как то да си поеме дъх. Знае, че в дълбоко в нас всички една прегръдка търсим.  Там се родихме, там ще отидем отново.

***

Вече думи не останаха, вкамениха се в края на очите. При това най-красивото слово е мълчанието. Колко пъти казахме или поискахме  да кажем на другия: „Спри, не говори, дай ми  прегръдка. Спри, не ми обясняваш повече, дай ми любов. Спри,  не търси справедливост, прощавам ти, само ме накарай да почувствам колко значим съм за теб.  Спри и се върни обратно,  твоето отсъствие боли повече от твоята грешка. . .”

Но и в молитвата. Най-великите моменти, онези, в които почувствахме Неговото присъствие, не бяха моментите, в които  постигнахме духовни подвизи или придобихме добродетели, нито когато приключвайки молитвата си, самоугодно почувствахме, че изрекохме точни и умилителни думи. Най-свещените, най-откровените моменти бяха тези, когато сред пълното мълчание на сълзите – там, където болката от кръста ограничава възможността за думи и слова, идва абсолютно Влюбеният в човека, Христос, за да отговори на въпросите на твоето неизречено страдание. Не с думи, а с Присъствие. Усещане за абсолютно Присъствие, пред гледката на Лицето Му.

И какви думи да изречеш тогава? Кой влюбен е говорил някога в мига, в който съзира  погледа на своята възлюбена?  Кой може да замени топлата прегръдка с логически обяснения и анализи? Там, сред мълчанието на любящата връзка, не съществуват думи, съществува нещо много по-висше – Присъствието.

В земята на мълчанието процъфтява сърцето на влюбения, умът на мъдрия, душата на светия, сред отсъствието на думи и в явяването на връзката. Сърцето винаги чувства повече от нещата, които устните могат да изкажат. При това никой не помни думи, а именно присъствието „одялква” сърцата. Никой не помни шепненето на ухо, но не забравя дъха, целувката, ръката, която е държал някога в осиротели длани.  Защото много пъти забравихме онова, което са ни казали, но никога това, което сме преживели.

***

Четох наскоро, че една измъчена майка, от онези, с които болката никога  не постигна „примирие”, с дълбок и светъл поглед се обърнала към стареца Паисий и  жално му казала: „Отче, идват моменти, в които не издържам повече и тогава казвам: Христе мой, направи малка пауза и след това нека отново започнат мъките…”. Чувствам, че този израз, всъщност този вик на тази жена изразява огромно  болшинство от хората. Всички заедно търсим отдих  сред терзанията на живота ни. Да си поемем въздух, да вдигнем малко глава от мрака на отчаянието. Въпреки това този много желан мир не винаги идва.

Изпитания, трудности, мъки и мъчения, страсти, грешки и кръстове съставят много пъти един потискащ пейзаж, където си мислиш, че никога няма да съмне отново за теб. Въпреки това, колкото и  бавно да става, се развиделява. Когато страдаме, ни минават помисли, които монотонно  заявяват „никога няма да си както преди, всичко приключи. . .” Знаем обаче, че не е така. Ще дойде отново радостта в гърдите ни, светлината в душата ни. Ще вдигнем отново глава с очи, обърнати към надеждата. Бог е мълчащ, но не отсъстващ. Държи ни и ни вдига, когато дойде време.

И още нещо важно. Много пъти изпитанието, което минаваме, болезненото преживяване, което имаме, не е сигурно, че ще изчезне. Навярно е нужно да се научим да вървим заедно с него. Да разберем тайната как можем да живеем в компанията на нашите рани, мъки и страдания. Навярно трябва да прегърнем нашия кръст и да обикнем нашите гвоздеи, но не с болна психопатология, а с опитното знание, че без кръста нищо няма да можем да видим ясно, мъдро, свято и чисто, най-вече откровено.  Констатацията е болезнена, въпреки това добре знаем, че болката ни направи по-дълбоки, по-зрели и ни откри за друг начин на живот и разбиране на нещата. Без ученичеството в нейните болезнени пътища, животът ни би угаснал в една огромна прозявка.

 

Превод:  Константин Константинов

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s