Не си тръгвай, и аз съм грешен…

pencils-806604__340

Автор: о. Харалампос Пападапопулос

Не си тръгвай, и аз съм грешен. . .

Едно от най-големите изкушения е нашата склонност да поемаме ролята на Бога в живота на другите. Дали с думи, че ние ще ги избавим, дали осъждайки ги за ада като непотребни и грешни. Не съществува по-отвратителна постъпка от това ние да искаме да определяме връзката на Бога с хората, раздавайки осъдителни присъди.

Когато казали на  авва Йосиф заедно с другите  да осъди един човек, той се възпротивил с думите: „И кой съм аз?“ А когато един свещеник изхвърлил от скита свой брат, който съгрешил, авва Висарион станал и извикал: „Чакай, и аз си тръгвам с теб. И аз съм грешен. . .“

Светците на Църквата, в противоположност на „благочествите“ религиозни хора от наши (и не само) дни, знаели добре две неща. Първо, че грешният човек се нуждае от любов и разбиране. Не от принизяване и метафизични заплахи. И второ, че колкото повече покриваш грешките на брата си, толкова повече Бог покрива и твоите, проявявайки дълготърпение. Когато със злоба и себеоправдание вдигаш завесата, за да се видят раните на другия, рано или късно ще дойде момент, в който ще се открие и твоята трагична голота.

***

Това, което ни каза една целувка, никой език никога не ни обясни.

Това, което  почувствахме в една прегръдка, никоя книга никога не можа да ни  предаде.

Отговорите, които  получихме в мълчанието на молитвата, никой никога не можа да ни ги даде.

***

Бог не носи бадж

Затрудняваме се невъобразимо много да разберем, че Бог влиза в живота ни по много и различни начини, много пъти по парадоксални начини, които превъзхождат нашата „религиозна“ логика. Големият проблем е, че сме ограничили прекалено много начина, по който Бог може да се яви  в живота ни и затова не разбираме, че Той вече е там, в нашето всекидневие,  под много форми и начини.

Джим Форест казва, че Бог не влиза в живота ни, носейки бадж (идентификационна карта), върху която пише „Здравей, Аз съм Бог“. Той ни среща анонимно, мълчаливо и вежливо, прави ни такава изненада, която нито очакваме, нито си представяме. И ни намира навсякъде, не само в църквата, а и в зоологическата градина, в супермаркета или в метрото. . .

***

Старичкият монах бе толкова благ. Напълно отдаден на Бога. С пуснати коси, с вееща се брада, с прости, избледнели дрехи, целият  посветен на Него. Онова, което обаче ме порази и прикова погледа ми, в пространството  и времето на неговото сърце, бяха огънатите му обуща. От постоянните поклони бяха  заприличали на лодка. И не бе лъжа, ако помислиш.  Тези обуща го отвели към неговата любов. Защото, какво друго е животът на един християнин, освен постоянно пътуване? Както онази монахиня, която попитали какво прави толкова години затворена в една килия, а тя отвърнала с изненада и удивление в очите: „Нищо повече от това да пътувам. . .“.

И да видите как в онзи ден, когато този благ монах си тръгне от този свят, ще влезе в Рая, държейки в ръцете си своите огънати и изтъркани обуща. Така, като символ на една любов, която го разтопила през целия му живот. . .

***

Разпнатите имат възкресна усмивка

Днес срещнах двама герои. Не, не бях на площад, посветен на някой велик пълководец, нито пред паметник – от онези, които властите издигат съобразно техните политически и идеологически идеи. Една майка с нейното дете с увреждания, които се опитваха да се качат в автомобила им.  Бяха паркирали напълно законно, не като нас „здравите”, които отнемаме и най-малкия им достъп до живота, за да обслужим нашата консуматорска мания и да пием нашето  лениво  кафенце.

Борба, търпение,  много любов, скрита в майката. Воля, жажда за живота в гърдите и очите на малкото. Отидох да им помогна. Но не сварих, героичната майка се справи отлично.

– Да помогна?

– А-а-а, благодаря Ви! Всичко е наред. Добре сме!

Това  бе шамар за моите разглезени въпроси „Защо“ и безспирното мърморене поради липса на комфорт.  И двете бяха със засмени лица. Радостни и разпнати едновременно. Но не злочестни. Разбира се, определени пъти и те като хора са падали. Горко. Но това е напълно досточтимо и едновременно свещено. Не ги прави по-малко герои и биткаджии. Нито променя красотата на душите им сред радостта на славословието. Кой няма моменти на падение, умора и скръб? При това героят не е свръхчовек, а човек!!! Важното обаче е, че те са избрали – защото това обикновено го избираш – да се усмихват! Да се радват без всичко да е съвършено.  И аз сега, вече години сред проблеми и страсти, ценя невъобразимо много онези, които изпитват болка и се смеят. Това е и Възкресението. . .

Твоята красота не е в съвършенството, а в онези малки всекидневни несъвършенства на живота ти. Нито силата ти се крие в постиженията, а в неуспехите и адските моменти, които превърна в Рай. . .

***

Как да съдя твоята погрешна постъпка, без да зная твоето преди и след? „Преди” – колко се бори със страстите си, колко страдание претърпя, колко пъти се надява и отчая едновременно. И твоето „след”? Никой няма да научи колко плака, покая се, почувства или отблъсна, видя или скри грешката на дъното на твоето битие. Не, не мога от един момент да съдя целия ти живот. Защото добре зная, че ти не си твоят грях, нито твоят успех, нито твоята светлина, нито твоя тъмнина. В същия момент, в който ходиш в Рая, извърташ поглед към ада. Това е човекът. Противоречив. Затова и съдът принадлежи на Онзи, Който знае това, което никой никога не е научил по новините или на първите страници на човешката злоба и лицемерие. Само Бог може да съди живота ти, защото Той знае голата истина на душата ти.

 

Превод: Константин Константинов

Един коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s