Навикът на лъжата

Автор: о. Харалампос Пападопулос

В живота ни идват моменти, когато чувстваш, че вече няма други възможности за капитулация пред лъжата. Онази, която носим в себе си, в своите отношения, в своя малък и голям свят. И най-вече онази, която ежедневно си казваме в опит да убедим себе си в нещо, което не сме.

Онази лъжа, която някога навярно ни е помогнала да създадем една реалност, без да знаем, че с това служим на своите най-дълбоки тъмни нужди.

Това не е причина за отчаяние. Трябва обаче да ни събуди. До ни доведе до покаяние. А покаяние означава да преобърнеш живота си наопаки. Да кажеш: „Искам да живея“. Защото това, което живея сега, просто не е истината за мен, то не е моят живот. Онова, което грехът убива, е самата истина на живота. Вършейки грях, ние се проваляме в съществуването си като личности.

В психологичния речник на съвременните хора и особено на християните понятието за грях е загубило първоначалния си екзистенциален смисъл и се разбира като нарушение, което поражда вина. Това затруднява твърде много вътрешното осмисляне на душевния живот.

Ако погледнем на греха по-екзистенциално и го освободим от натоварените с вина психологизми, тоест видим го като неуспех в нашето развитие, ще разберем, че той всъщност не е нищо друго освен слабост да съществуваме като истински и уникални личности – както по отношение на самите нас, така и в отношенията ни с нашия ближен и с Бога.

Грях е да бъдеш лъжовен спрямо себе си, спрямо харизмите на своята уникалност. Да отмениш неповторимото пътуване на своята душа.

И така, идват моменти, когато трупаното с години вътре в теб изригва. Горещата лава изгаря условностите, вкаменява фалшивите неща, които си преживял. Сърцето като един коленичил застъпник пристъпва към вратата на твоята съвест и умолително се провиква: „Престани да ми запушваш устата… Престани да ме пренебрегваш… Чуй ме…”. Душата ти вика: „Престани да живееш нечий чужд живот. Живей своя собствен!”. Именно тогава, влизайки в ада на своето битие, чуваш мощно гласа на Христос: „Думата ви да бъде: да, да; не, не” (Мат. 5:37).

Това не е безболезнено, нито лесно. Трудно и мъчително е. Но в същото време красиво и истинско. Спасително и дълбоко целебно.

Когато влизаш в роли, които не са твои, тогава животът те поглъща в своята бездънност и по-късно те „изплюва” в пустинята на отчаянието, болестта, самотата и смъртта.

Повечето хора не успяваме да въплътим личната си истина. Много рано, още невинни, ни учат или ни принуждават да се отречем от своята уникалност; по-късно и ние – дали защото свикваме, или се примиряваме или защото в крайна сметка не успяваме – но не правим абсолютно нищо, за да променим вътрешната си реалност.

Колко силно звучат думите на Тасос Левадитис: „Някой друг живя нашия живот, а сега ние трябва да умрем вместо него”.

Трудно е да приемеш, че не си това, за което всеки ден се представяш. Много пъти е тежко да кажеш: „Да, обърках живота си. Какво да правя сега?”.

И въпреки това, когато го изповядаш и приемеш, всичко се променя. Осъзнаваш сенките в себе си. Изпълваш със светлина мрака на своя душевен свят. И дори да предположим, че няма да успееш да промениш нищо, пак е велико да знаеш защо страдаш, защо не можеш да утолиш своя екзистенциален глад. Да проумееш дълбоко в себе си, че никой от тези, които всеки ден обвиняваш за лошата си участ, не е основната причина за твоето страдание, но причините за твоето злощастие трябва да търсиш в теб самия. Призван си да изживееш живота, който ти е дарен – с всички негови проблеми. Никой не може да живее вместо теб.

Разбира се, повечето пъти един проблясък на съвестта означава много промени. И не зная доколко сме готови или действително искаме да променим живота си. Доколко искаме животът ни да стане истински.

Защото повечето от нас предпочитаме навика на болката, на хленченето и на злочестието пред риска и отговорността на промяната. Малцина се покайват реално, защото малко са тези, които наистина рискуват да отхвърлят лъжата на живота си и да поемат отговорността за едно ново начало. Повечето от нас избираме навика на лъжата.

Може би не всички хора имат еднакви възможности за избор и еднаква способност да употребят правилно свободата си. Безспорно не всички могат да се справят по един и същи начин с живота. Нека обаче решим да опитаме. Да видим дали наистина искаме да утвърдим „другия начин” на съществуване.

Затова, докато не се убедиш напълно, че не „можеш“, кажи едно „искам” на Бог и на себе си. Преди да си поставиш такъв етикет, вложи докрай своята мечта в молитвата и тогава има вероятност тя да се сбъдне.

Източник: „Всичко е път“